Добър Ден,

Казвам са Семирко Темелков. Родом съм от наш"то село... Чепърлянци това. Мама и тате работят в ТКЗС-то, а аз помагам. С Пешко от горната махала сме първи приятели.
През 1981-ва додоха в къщи две милиционерчета от града и ми зарекоха да съм им казвал, ако някой говори лоши работи против властта... БКП-то това. Тати ма сръчка да съм са бил съгласявал. Подисах са там и че вече съм Смит - да ма били помнили по-бързо.
И туй беше.

После мина време, викнаха ма в града да ма питат. Рекох им няма, бе, няма. Те ма нахокаха, че не можело така, защото врагът не спи, и че ако не съм бил съвестен, щяло после на мойта глава да доди. Малии, рекох си, я по-добре да им кажа нещо - кот да е - да ма остаят на мира. Мислих, мислих та им викнах за Пешко. На Радка Пешко бе, от горната махала, дет пиим с него всяка вечер и после псува братушките кат му сa развали московеца. Казаха ми да пиша там за него. Писах аз кат гламав цял ден, та ма пуснаха най-сетне. Малко терсене ми стана, че ми е дружка, ама кой го е карал да псува... тъй де. Туй тежка работа съвестта било. После му фанах цаката аз - тоз туй казал, онзи онуй казал и ма остаят на мира. Само туй писане да не беше, че много трудно. Цяла година ма разкарваха.
По едно време доди поща от Софията. Бил съм приет в СУ. Как тъй, нещо грешка да е станала. Майка кат разбра, така ма плесна, че чак свитки ми излязоха. Ти знаиш ли - вика тя - ко праят хората за да отидат в Софията, а? Я марш за билети за влака.

---

В Софията много народ, много нещо. Напрао главата ма зави. Доде намеря туй пусто СУ, ужас беше.
Ама иначе харна работа било туй следването. По цял ден пиим, ядем в общежитията и кат додат изпитите - се шестици. И ма гледат едно таквоз особено даскалите, кат да съм специален.
Майка ми писа. Наш Пешко го пратили да са труди надалече и цяла година са не вясвал вече. Нямало кой да са грижи за московеца, та кака Радка рекла аз да съм го взимал в Софията, да не габардяса.
Брей, туй колата голяма работа. Другите с трамвай и рейс, а аз тарикат. Та чак са и ожених покрай московеца.
Завърших и са записах в БКП-то. Викнаха ма в съвета да ма правят доцент. Бил съм наш човек със заслуги. По-голяма заплата, благинки туй-онуй. Харабия. После и тристаен ми дадоха. Жената забременя от кеф кат научи. Уредих и боксониерка в Младост на мама и тате, да не гърбят повече на село.

---

После доди 89-та година.
Прибирам са един ден аз от работа и ко да видя: мойте приятелчета, милиционерчетата ма чакат пред входа. Ама едни такива цивилни и изтупани. Викам им да пиим по ракия пък тогаз да пишем. Няма да пишем, другарю - викат ми - бързаме. Много важно било. Влязохме. Обясниха ми как съветският съюз вече щял друго да са казва и сме били построили комунизма, ама и на него щели друго да му казват. Е, как тъй - питах ги аз. Не било важно, ми рекоха. Да съм бил взимал тоз куфар - вътре имало инструкции ко да прая и на кой да са обадя след време. Бизнесмен съм щял да ставам. Не било трудно, ма успокоиха. Само да не съм казвал на никого.

Отворих куфара кат си тръгнаха. Малиииииии!

---

Минаха години. Вече сме 21-ви век. Навън е демокрация. Имам си бизнес. Няколко даже. Имам си телевизия, няколко бензиностанции и футболен отбор. Жената е депутат от БСП-то. Синът учи в чужбината, министър щял да става. Да ми е жив и здрав.
Онзи ден додоха някакви вестникарчета на паркинга да ма питат задето името ми било в някакъв списък. Мче кат съм хубав, ша ма има, ко толкоз - рекох им. Посмяхми са хубаво. Ама те нахални - от де съм бил имал толкоз имоти и коли. Аз таз държава с ей тез две ръце съм я строил, и от врага съм я пазил - креснах им. Кат станете съвестни граждани и вий ша имате. Ай да м"са мащате от главата.  Треснах им вратата на колата и потеглих.

Липсва ми сега Пешко  - да са напиим и да ги запсува както той си знаи.

Де се изгуби тоз човек...

това е вечно писание